ти кълнеш се изведнъж,

а пък аз веднага тичам,

там, във цъфналата ръж,

да откъсна пак със радост

малко цветенце за теб,

да му вдъхна малко сладост,

да отхвърля своя гнет,

да отпия от реката

малка  глътчица разкош,

да се хвърля във тревата,

вече без да бъда лош,

и когато се събудиш

след хиляда векове

да не почваш да се чудиш

в тези нови светове,

а засмяна и сърдечна

да  дотичаш пак при мен,

и да бъде безконечна

твойта песен в моя ден...