У теб е буря - но защо очакваш
отново слънце да изгрее утре?
Защо животът все така те хаква
с озъбената своя стара мутра,
изпращаш радост, а се връща болка,
в сърцето ти се бият лешояди,
а ти не знаеш как, къде и колко
продават на пазара водопади,
измисленото слънце ти се смее,
а ти наивно вярваш, че те гали,
очакваш славей в тебе да запее,
но славей ли е всъщност той - едва ли,
за топло време тайно се надяваш,
но календарът сочи вечна зима -
и колкото да вярваш, че изгряваш,
съмнявай се дали сега те има...

началника на водопада го продава

Толкова истинско написано, че и го приех за лична озповед, разговаряйки с егото, вменено ни, разказано от други...
Съмняваме се, докато намерим Азъ от Себе си и в други! А дали е "нещото" оставено от Някой сред Мирозданието ни... ;-)
Лекс

Лекси, ти очевидно рразбираш от поезия, мерси, за разлика от оня тъпунгел.

Метафоррата за продадения водоопад е много добра находка, както и целият текст, в който няма банално и инфантилно превъзнасяне.